ИКОНОМИКА В ЕДИН УРОК
Хенри Хазлит
Hazlitt, Henry. Economics in one lesson. Crown Publishers, Inc. 1979.

ХVI глава
“Стабилизиране” на стоки

         Опитите за трайно вдигане на цените на определени стоки над естественото им пазарно равнище са се проваляли толкова често, толкова шумно и с толкова катастрофални последици, че хитроумните групи за натиск и бюрократите, върху които се упражнява натискът, рядко признават тази цел открито. Заявените от тях цели, особено когато за пръв път призовават държавата да се намеси, са по-скромни и по-благоприлични.

         Те заявяват, че не желаят цената на стоката Х да се вдигне трайно над естественото й равнище. Признават, че това би било нечестно спрямо потребителите. Но в момента стоката очевидно се продава на цена далеч под естественото равнище. Производителите не могат да свържат двата края. Ако не действаме бързо, те ще фалират. Тогава ще се появи истински недостиг и потребителите ще бъдат принудени да купуват стоката на безбожни цени. Потребителите сега очевидно са на печалба, но това в крайна сметка ще им струва скъпо. Защото сегашната “временна” ниска цена не може да се задържи дълго. Но ние не можем да си позволим да чакаме т. нар. естествени пазарни сили, или “слепият” закон за търсенето и предлагането, да оправят положението. Понеже по това време производителите ще бъдат разорени и върху нас ще се стовари тежък дефицит. Държавата трябва да действа. Ние искаме от нея само да коригира тези стихийни колебания на цената. Ние не се опитваме да вдигнем цената, а само да я стабилизираме.

         Обикновено се предлагат няколко начина, по които да се осъществи това. Един от тях е държавата да дава заеми на земеделците, за да им позволи да не изкарват реколтата си на пазара.

         За такива заеми се настоява в Конгреса с доводи, които изглеждат на повечето слушатели много правдоподобни. Казва се, че всички земеделци продават реколтата си по едно и също време, веднага след като я съберат; че точно тогава цените са най-ниски и спекулантите се възползват...

ХVII глава
Когато държавата фиксира цени

         Видяхме някои последици от усилията на държавата да фиксира цените на стоките над нивата, до които иначе би ги довел свободният пазар. Нека сега да погледнем до какво водят опитите на държавата да държи цените на стоките под естественото им пазарно равнище.

         Такъв опит в наши дни се прави от почти всички правителства по време на война. Тук няма да разглеждаме дали е разумно да се фиксират цени във военно време. При тотална война цялата икономика по необходимост се доминира от Държавата и усложненията, свързани с това, ще ни отвлекат твърде далеч от основния въпрос, с който се занимава тази книга. Но военното фиксиране на цени, било то разумно или не, в почти всички страни продължава ако не за неограничен, то за дълъг период след като войната е свършила и изходната причина за фиксирането е изчезнала.

         Натискът за фиксиране на цените се поражда преди всичко от военната инфлация. Докато пиша, практически всички страни имат инфлация, макар че повечето от тях не воюват, и дори там, където не се въвежда контрол върху цените, непрекъснато се настоява за такъв. Макар че за икономиката той е винаги вреден, ако не и опустошителен, от гледна точка на чиновниците той е полезен за политиката. Контролът върху цените внушава, че за високите цени е виновна алчността и ненаситността на бизнесмените, а не инфлационната парична политика на въпросните чиновници.

         Да видим най-напред какво става, когато държавата се опита да държи цената на една-единствена стока или на малка група стоки под цената, която би се образувала при свободен конкурентен пазар.

         Когато държавата се опитва да фиксира пределни цени само за няколко стоки, тя обикновено избира определени стоки от първа необходимост под предлог, че е жизнено важно бедните да могат да ги получат на “разумна” цена. Да кажем, че за тази цел са избрани хлябът, млякото и месото...

ХVIII глава
До какво води контролът върху наемите

         Държавният контрол върху наемите на къщи и апартаменти е особен вид контрол върху цените. Повечето му последици са същите като на контрола върху цените изобщо, но някои изискват нарочно разглеждане.

         Контролът върху наемите понякога се въвежда като част от общия ценови контрол, но обикновено се налага с отделен закон. Един пример, който се наблюдава често, е при започване на война. Военно поделение се разквартирува в малък град; пансионите повишават наема за стая; собствениците на апартаменти и къщи също повишават наемите си. Това причинява обществено възмущение. Или пък в даден град много жилища са разрушени от бомбардировки, а в същото време нуждата от оръжейни и други доставки отнема материали и работна ръка от строителството.

         Контролът върху наемите първоначално се въвежда с довода, че предлагането на жилищна площ не е “еластично” – т.е. че евентуален неин недостиг не може да се задоволи бързо, колкото и да се вдигат наемите. Следователно държавата, забранявайки повишаването на наемите, защитава наемателите от изнудване и експлоатация, без да нанася фактическа вреда на наемодателите и без да пречи на новото строителство – така се твърди.

         Този довод е погрешен дори ако се допусне, че контролът върху наемите ще бъде краткотраен. Изпуска се от внимание една незабавна последица. Ако на наемодателите се позволи да вдигат наемите, отразявайки паричната инфлация и действителните условия на търсене и предлагане, отделните наематели ще пестят, като заемат по-малко площ. Това ще позволи и на други да използват твърде недостатъчните квартири. Същата жилищна площ ще подслонява повече хора, докато недостигът бъде запълнен.

         Контролът върху наемите обаче насърчава разточителното използване на жилищната площ. Той облагодетелства тези, които вече са се настанили в даден град или област, за сметка на тези, които са останали отвън. Ако наемите се оставят да се вдигнат до равнището на свободния пазар, всички наематели и кандидат-наематели имат равна възможност да наддават за квартира...

ХIХ глава
Минималната заплата

         Вече разгледахме някои вредни последици от опитите на държавата произволно да вдига цените на избрани стоки. Подобни последици имат и опитите да се вдигнат заплатите чрез законово постановяване на минимална заплата. Това не бива да ни изненадва, доколкото заплатата всъщност е цена. От гледна точка на ясното икономическо мислене е жалко, че цената на работната сила е получила съвсем различно название. Това пречи на повечето хора да осъзнаят, че тя се подчинява на същите принципи като останалите цени.

         По въпроса за заплатите има обичай да се разсъждава толкова емоционално и политически пристрастно, че в повечето обсъждания се пренебрегват дори и най-простите принципи. Хора, които никога не биха се съгласили с идеята за благоденствие посредством изкуствено вдигане на цени, хора, които първи биха изтъкнали вредата от нормативното въвеждане на минимални цени именно за отраслите, които то цели да подпомогне, въпреки това подкрепят законите, постановяващи минимална заплата, и без колебание осъждат противниците на тези закони.

         Трябва да е ясно, че законът за минималната заплата е в най-добрия случай не много мощно оръжие за борба срещу възмутително ниските заплати и че ползата, която може да донесе, може да бъде по-голяма от вредата само ако целите му са скромни. Колкото законът е по-амбициозен, колкото повече работници се опитва да обхване и колкото по-високо се опитва да вдигне заплатите им, толкова е по-вероятно вредата от него да надхвърли ползата, ако изобщо има такава.

         Например ако се прокара закон никой да не получава по-малко от 106 долара за 40-часова работна седмица, като резултат всеки, който според работодателите не струва 106 долара на седмица, просто няма да получи работа. Не можем да направим някого достоен за дадена заплата, като забраним да му се плаща по-малко. Така просто му отнемаме сумата, която той би могъл да спечели, и същевременно лишаваме обществото от макар и скромните му услуги...

ХХ глава
Наистина ли синдикатите повишават заплатите

         Вярата, че синдикатите могат значително и трайно да повишат реалните заплати на всички трудещи се, е едно от големите заблуждения на нашия век. Това заблуждение идва най-вече от неспособността да се разбере, че заплатите се определят основно от производителността на труда. По тази причина например заплатите в Съединените щати несравнимо надвишаваха тези в Англия и Германия през всички десетилетия, през които “работническото движение” в последните страни беше много по-развито.

         Въпреки убедителните доказателства, че производителността на труда е основният фактор за размера на заплатите, този извод обикновено се забравя или осмива от синдикалните водачи и от множеството икономисти, които папагалски повтарят техните думи, за да си създадат име на “либерали”. Но изводът не се основава (както те предполагат) на допускането, че работодателите са поголовно мили и щедри хора, които желаят да постъпват справедливо. Той се основава на съвсем различното допускане, че всеки работодател желае да увеличи собствената си печалба максимално. Ако хората са готови да работят за по-малко от стойността, която му носи техният труд, защо той да не се възползва от това? И как може да го направи? Например, вместо да гледа как друг работодател печели 2 долара седмично от труда на даден работник, защо да не привлече работника с по-висока заплата и да печели от труда му, макар и само 1 долар седмично? Докато работодателите се конкурират за работна ръка, ще бъдат склонни да наддават за нея, докато достигнат действителната й пазарна стойност.

         Всичко това не означава, че съществуването на синдикатите е неоправдано и те не могат да бъдат полезни. Основната функция, която те могат да изпълняват, е да подобряват условията на труд на местно равнище и да се грижат всичките им членове да получават действителната пазарна стойност на своята работна сила.

         Защото конкуренцията на работниците за работни места и на работодателите за работници не действа безупречно...

URL http://www.mayamarkov.com/economics/hazlitt/chapter_16_20.htm
Обратно към съдържанието
Към следващите глави
Към предишните глави