ИКОНОМИКА В ЕДИН УРОК
Хенри Хазлит
Hazlitt, Henry. Economics in one lesson. Crown Publishers, Inc. 1979.


ХI глава
Кого “защитават” митата


         Един прост разказ за икономическата политика на държавите по света със сигурност ще накара всеки сериозен студент по икономика отчаяно да се хване за главата. Вероятно той ще попита какъв е смисълът да се учат последните постижения на икономическата теория, щом обществените представи и държавната политика са отпреди Адам Смит. Защото днешната политика по отношение на митата и външната търговия не само не е по-добра от тази през ХVII и ХVIII век, а е несравнимо по-лоша. Истинските причини за митата и другите прегради пред търговията са същите като тогава, а същите са и изтъкваните причини.

         След появата на “Богатството на народите” преди повече от два века свободната търговия е била защитавана стотици пъти, но все пак може би тази книга съдържа най-простата й и силна защита. Смит се опира на едно основно твърдение: “Във всяка страна основното множество хора винаги са и следва да бъдат заинтересовани да купуват всички желани стоки от този, който им ги продава най-евтино.” Смит продължава: “Това твърдение е толкова очебийно, че изглежда смехотворно да се полагат каквито и да е усилия за доказването му; и то никога не би могло да бъде поставено под съмнение, ако пристрастната софистика на търговци и производители не беше объркала здравия разум на човечеството.”

         От друга страна, свободната търговия се разглежда като част от разделението на труда: “Правило на всеки разумен глава на семейство е да не се опитва да прави сам нещо, което ще му излезе по-скъпо, ако го изработи, отколкото ако го купи. Шивачът не се опитва да си прави сам обувките, а ги купува от обущаря. Обущарят не се опитва да си шие сам дрехите, а ги поръчва при шивача... Те намират, че им е изгодно да използват целия си труд за дейността, която вършат по-добре от другите, и с част от спечеленото да закупят всичко друго...”


ХII глава
Натрапчивото желание за износ


         Само патологичният страх от внос, засегнал всички нации, може да надмине по сила патологичния им копнеж за износ. Логично погледнато, това е крайно непоследователно. В дългосрочен план вносът и износът трябва да бъдат равностойни (ако и двата се разглеждат в най-широк смисъл, включително такива “невидими” пера като туристическите разходи и цената на презокеанския превоз). Износът е това, с което плащаме за вноса, и обратно. Колкото по-голям износ имаме, толкова по-голям внос трябва да имаме, ако искаме да ни се плати. Колкото по-малък внос имаме, толкова по-малък износ можем да имаме. Без внос няма износ, защото чуждите търговци нямат с какво да платят нашите стоки. Ако решим да намалим вноса, всъщност решаваме и да намалим износа. Ако решим да увеличим износа, всъщност решаваме и да увеличим вноса.

         Причината за това е елементарна. Нека например американски износител продава стока на британски вносител срещу английски лири. Износителят не може с тези лири да плаща на работниците си, да купи дрехи на жена си или билети за театър. За всичко това са му нужни долари. Ето защо неговите лири могат да му бъдат полезни само ако той или купи с тях британски стоки, или ги продаде (чрез банката си или друг посредник) на някой американски вносител, който иска да купи британски стоки. Която и възможност да избере, сделката ще бъде истински приключена едва когато американските изнесени стоки бъдат платени с равностойно количество внесени стоки.

         Същото ще се получи, ако сделката бъде осъществена в долари вместо в лири. Британският вносител нямаше да може да плати на американския износител с долари, ако преди това някой британски износител не беше натрупал доларов актив в резултат на някаква предишна продажба в Америка. Накратко, външната търговия се състои от клирингови сделки, в които, ако говорим за Америка, доларовите задължения на чуждите търговци се анулират от техните доларови активи...


ХIII глава
“Равностойните” цени


         Груповите интереси, както ни припомня историята на митата, са способни да измислят най-хитроумни доводи защо трябва да бъдат предмет на особени грижи. Говорителите им представят план в тяхна изгода; и отначало той изглежда толкова нелеп, че незаинтересованите автори не си правят труда да посочат нелепостта му. Но груповите интереси продължават да настояват за плана. Ако той бъде въведен със закон, те ще спечелят толкова много, че си струва да наемат подготвени икономисти и специалисти по връзки с обществеността, за да го пропагандират. Обществеността чува доводите им толкова често и придружени с такова богатство от внушителни статистически данни, таблици, графики и диаграми, че не след дълго се подлъгва. Когато най-сетне незаинтересованите автори осъзнаят, че има реална опасност планът да бъде въведен със закон, обикновено е твърде късно. Те не могат за няколко седмици да се запознаят с въпроса толкова подробно, колкото наетите мозъци, които години наред са посвещавали на него цялото си време; те биват обвинени в неосведоменост и им излиза име на хора, позволяващи си да оспорват аксиоми.

         Това общо описание може да послужи като история на идеята за “равностойни” цени на селскостопанските продукти. Не помня кога за пръв път тази идея беше прокарана в нормативен документ; но с появата на Новия курс през 1933 тя стана твърдо установен принцип, въведен със закон; а в хода на годините нелепите й естествени последици ставаха очевидни и също се утвърждаваха със закони.

         Доводите за равностойни цени са приблизително следните. Селското стопанство е най-основният и най-важен отрасъл от цялата икономика. То трябва да се запази на всяка цена. Нещо повече, преуспяването на всеки от нас зависи от преуспяването на земеделеца. Ако той няма необходимата покупателна способност, за да купува продуктите на индустрията, индустрията запада. Това е причината за краха през 1929 или поне за нашата неспособност да се възстановим от него...


ХIV глава
Да спасим отрасъла Х


         Лобитата в Конгреса са пълни с представители на отрасъла Х. Отрасълът Х е болен. Отрасълът Х загива. Той трябва да се спаси. Той може да се спаси само чрез мито, по-високи цени или субсидия. Ако бъде оставен да загине, работниците ще бъдат изхвърлени на улицата. Техните хазяи, бакали, месари, продавачи на облекло и собственици на квартални кина ще загубят оборота си и депресията ще се разпростре във все по-широки кръгове. Но ако отрасълът Х чрез своевременни действия на Конгреса бъде спасен – о, тогава той ще купува машини от други отрасли; повече хора ще получат работа; те ще осигурят повече поръчки за месарите, хлебарите и производителите на неонови лампи и благосъстоянието ще се разпростира във все по-широки кръгове.

         Ясно е, че това е просто обобщение на случая, който току-що разгледахме. Там отрасълът Х беше селското стопанство. Но съществуват неограничен брой отрасли Х. Два от най-забележителните примери са добивът на въглища и сребро. За да “спаси среброто”, Конгресът причини неизмерима вреда. Един от доводите за спасителния план, беше, че той ще “помогне на Изтока”. Една от последиците му беше дефлация в Китай, дължаща се на среброто, и отказ на Китай от сребърния стандарт. Хазната на Съединените щати беше принудена да изкупува големи количества сребро на смехотворни цени, далеч надхвърлящи пазарните, и след това да го трупа на склад. Основните политически цели на “сребърните сенатори” можеха да се постигнат с многократно по-малки загуби и вреди, а именно чрез плащане на откровена субсидия на собствениците на рудници или на техните работници; но Конгресът и народът никога не биха одобрили такава открита кражба, непридружена от идеологическите дрънканици за “ключовата роля на среброто в националната валута”...


ХV глава
Как работи ценовата система


         Всички доводи на тази книга могат да се обобщят с твърдението, че като изучаваме последствията от дадено предложение за икономиката, трябва да проследим не само непосредствените резултати, а и дългосрочните, не само първичните резултати, а и вторичните, и не само резултатите за някаква подбрана група, а и тези за всички останали. Следователно е глупаво и подвеждащо да съсредоточаваме вниманието си само върху някакъв избран въпрос – например да разглеждаме какво става в даден отрасъл, без да се интересуваме какво става във всички останали. Въпреки това именно упоритият и мързелив навик да се мисли само за даден отрасъл или процес, разглеждан в изолация от всичко останало, поражда главните заблуди на икономическата мисъл. Тези заблуди пронизват не само доводите на наетите говорители от името на груповите интереси, а и разсъжденията на икономисти, които минават за най-прозорливи.

         Заблудата на разглеждането в изолация е основа на школата “прозводството-да-е-за-потребление-а-не-за-печалба” и нейните атаки срещу т. нар. порочна “ценова система”. Привържениците на школата казват, че проблемът с производството е решен. (Както ще видим, тази вездесъща грешка е изходна точка и за повечето хора с чудати представи за парите, както и за шарлатаните, искащи преразпределяне на богатствата.) Проблемът е решен от учените, специалистите по ефективността, инженерите, техниците. Те могат да уредят производството на почти всичко, което си направиш труда да споменеш, в големи и практически неограничени количества. Но, уви, светът се управлява не от инженерите, мислещи за производството, а от бизнесмените, мислещи за печалбата. Бизнесмените дават заповеди на инженерите, вместо да бъде обратното. Бизнесмените ще произвеждат всяка стока дотогава, докато това им носи печалба, но веднага щом печалбата изчезне, лошите бизнесмени ще спрат да произвеждат стоката, макар нуждите на много хора да са незадоволени и светът да плаче за още материални блага.

         В това становище има толкова много заблуди, че те не могат да се разплетат наведнъж...


URL http://www.mayamarkov.com/economics/hazlitt/chapter_11_15.htm
Обратно към съдържанието
Към следващите глави
Към предишните глави