ИКОНОМИКА В ЕДИН УРОК
Хенри Хазлит
Hazlitt, Henry. Economics in one lesson. Crown Publishers, Inc. 1979.


Предговор към първото издание


         Тази книга е анализ на икономическите заблуди, които в последно време са толкова разпространени, че са станали почти общоприети. Единственото, което им пречи, са техните собствени вътрешни противоречия, заради които хората, споделящи едни и същи предпоставки, се разделят на стотина различни “школи”. На свой ред противоречията се дължат на простата причина, че е невъзможно да грешиш последователно и докрай по въпроси, свързани с всекидневния живот. Но разликата между една или друга нова школа е просто в това, че едната група по-рано от другата се опомня за абсурдите, до които я водят погрешните й предпоставки, и в този момент става непоследователна, като или несъзнателно изоставя предпоставките си, или от тях получава не изводите, които изисква логиката, а други, по-малко смущаващи и невероятни.

         И все пак днес в света няма нито едно значимо правителство, чиято икономическа политика да не е повлияна, ако не и изцяло определена от приемането на някои от тези заблуди. Може би най-късият и сигурен начин да се разбере икономиката е дисекцията на тези грешки и особено на основната грешка, от която те произлизат. Ето предположението, на което се основава тази книга и нейното донякъде амбициозно и войнствено заглавие.

         По своя замисъл този труд е преди всичко изложение. Той не претендира за оригиналност по отношение на нито една от основните излагани идеи. Напротив, той се стреми да покаже, че много от идеите, които сега минават за блестящи открития и постижения, са всъщност просто възкресени древни грешки и поредно доказателство на сентенцията, че тези, които не познават миналото, са обречени да го преживеят отново.

         Настоящото есе, предполагам, е демонстративно “класическо”, “традиционно” и “ортодоксално”; поне това са епитетите, с които несъмнено ще се опитат да го отхвърлят тези, чиито софизми то подлага на анализ. Но студентът, който иска да стигне възможно най-близо до истината, няма да се уплаши от такива прилагателни...


Първа част
УРОКЪТ

I глава
Урокът


         Икономиката приютява повече заблуди от която и да е друга област на човешката мисъл. Това не е случайно. Свойствената на предмета трудност при всички положения би била значителна, но се подсилва хилядократно от един фактор, който не влияе например във физиката, математиката или медицината – целенасочената защита на себични интереси. Макар че всяка група има определени икономически интереси, еднакви с тези на всяка друга, тя има също, както ще видим, интереси, противоположни на тези на всички други групи. Докато някои политически програми в крайна сметка биха облагодетелствали всички, други биха донесли полза на една група за сметка на всички останали. Групата, която би се облагодетелствала от тези програми, бидейки пряко заинтересована, ще се застъпва за тях благовидно и настоятелно. Ще наеме най-добрите умове, които могат да се купят с пари, и те ще посветят цялото си време на защитата на интересите й. И накрая тази група или ще убеди общественото мнение в своята правота, или ще постигне такава бъркотия, че ясното мислене по въпроса да започне да граничи с невъзможното.

         Освен тази непрестанна защита на собствените интереси има и втора важна причина, която ежедневно ражда нови икономически заблуди. Това е упоритата склонност на човек да вижда само непосредствените последици от дадена политика или последиците й само за дадена група и да забравя да се запита какви ще бъдат дългосрочните последици на тази политика не само за дадената група, а и за всички групи. С други думи, тази заблуда се състои в пренебрегване на вторичните резултати.

         И в това е цялата разлика между добро и лошо икономическо мислене. Лошият икономист вижда само това, което веднага се набива в очи; добрият икономист гледа и отвъд него. Лошият икономист вижда само преките последици от предложената линия на поведение; добрият икономист проучва и по-дълготрайните и непреки последици...


Втора част
ПРИЛОЖЕНИЕ НА УРОКА

II глава
Счупената витрина


         Да започнем като Бастиа с най-простия пример – счупено стъкло.

         Да кажем, хулиганче хвърля тухла във витрината на хлебарница. Хлебарят изтичва навън разярен, но момчето е избягало. Събира се тълпа и с тихо задоволство съзерцава зеещата дупка на прозореца и счупените стъкла, посипали хляба и баниците. След известно време тълпата усеща нужда да пофилософства. С голяма вероятност неколцина ще напомнят един на друг или на хлебаря, че всъщност нещастието има и добра страна. То ще осигури работа на някой стъклар. И веднъж тръгнали по тази мисловна нишка, хората я следват. Колко струва едно ново стъкло? Двеста и петдесет долара? Хубава сумичка. В крайна сметка, ако стъклата никога не се чупеха, какво щеше да стане със стъкларството? Разбира се, нещата ще имат развитие. Стъкларят ще се сдобие с 250 долара, които да изхарчи при други търговци, и така до безкрайност. Разбитата витрина ще продължи да осигурява пари и работа в разширяващи се кръгове. Логичният извод, ако тълпата стигне до него, ще бъде, че малкият хулиган, хвърлил тухлата, е благодетел на обществото.

         Сега да погледнем по друг начин. Тълпата е права в първия си извод. Дребното вандалско действие означава допълнителна поръчка за някой стъклар. Научавайки за произшествието, стъкларят ще бъде не по-нещастен от собственик на погребално бюро, чул за нечия смърт. Но хлебарят ще загуби 250 долара, които е смятал да похарчи за нов костюм. Понеже трябва да смени едно стъкло, той ще трябва да се лиши от костюма (или някаква друга вещ). Вместо да има витрина и 250 долара, той има само витрина. Ако е възнамерявал да купи костюма същия следобед, вместо да има витрина и костюм, той трябва да се задоволи с витрина без костюм. Ако мислим за хлебаря като за част от обществото, то обществото е загубило един нов костюм, който иначе щеше да се появи, и е съответно обедняло...


III глава
Благата на разрушението


         И така, приключихме със счупената витрина. Една елементарна заблуда. Човек би помислил, че всеки би съумял да я избегне след няколко мига размисъл. И все пак заблудата на счупената витрина, маскирана по стотици различни начини, е най-често повтарящата се в историята на икономиката. Днес тя е по-неизкоренима от когато и да било. Всеки ден сериозно я повтарят едрите капиталисти, търговските камари, профсъюзните водачи, авторите на фейлетони и уводни статии във вестниците, коментаторите в радиото и телевизията, квалифицираните статистици, използващи най-усъвършенствани методи, и професорите по икономика от най-добрите ни университети. Всички те се разпростират по свой маниер върху ползата от разрушението.

         Някои от тези хора биха се поколебали да кажат, че малките разрушителни действия в крайна сметка са полезни. Те обаче съзират почти неизмерима полза в мащабните разрушителни действия. Казват ни колко по-добре икономически сме били всички по време на война, отколкото в мирно време. Виждат “чудеса на производство”, за чието постигане е необходима война. И виждат един свят, станал преуспяващ благодарение на гигантското “натрупано” или “подсилено” търсене. В Европа след Втората световна война те радостно брояха изравнените със земята къщи и цели градове, които “трябваше да бъдат изградени наново”. В Америка те брояха къщите, които не можеха да бъдат построени през войната, найлоновите чорапи, които не можеха да бъдат доставени, износените автомобили и гуми, остарелите радиа и хладилници. Така се получаваха респектиращи суми.(

         Всъщност това е просто нашата стара приятелка, заблудата на счупената витрина, в нови дрехи и надебеляла до неузнаваемост. Този път тя е подкрепена от цял куп родствени заблуди. Тя бърка нужда с търсене. Колкото по-разрушителна е войната, колкото повече съсипия причинява, толкова по-голяма е следвоенната нужда. В това няма съмнение. Но нуждата не е търсене. Ефективното икономическо търсене изисква не само нужда, а и съответна покупателна способност...


IV глава
Обществени строежи означава данъци


         В днешния свят няма по-разпространена вяра от вярата в държавното финансиране. Навсякъде то се представя като панацея за всички стопански злини. Частното предприемачество показва белези на застой? Можем да го оправим с държавно финансиране. Има безработица? Това явно се дължи на “недостатъчна покупателна способност”. Лекарството е ясно. Необходимо е само държавата да даде достатъчно, за да запълни “недостига”.

         Огромна по обем литература се основава на тази заблуда и, както често става с учения от този вид, тя е станала част от заплетена мрежа от заблуди, които взаимно се подхранват. Засега не можем да разкрием цялата мрежа; по-късно ще се върнем към други нейни нишки. Но можем да разгледаме заблудата-майка, родила това потомство.

         Всичко, което получаваме, освен свободните природни блага, трябва по някакъв начин да се заплаща. Светът е пълен с набедени икономисти, които на свой ред са пълни с идеи как да се получи нещо от нищо. Те ни казват, че държавата може да финансира до второ пришествие, без изобщо да облага с данъци; че тя може да продължи да натрупва дълг, без някога да го изплаща, понеже “ние го дължим на самите себе си”. Ще се върнем по-късно към забележителните им учения. Сега се боя, че ще ни се наложи да бъдем догматични и да изтъкнем, че тези приятни мечти винаги са водили до катастрофален край – национален фалит или галопираща инфлация. Всички държавни разходи трябва в крайна сметка да се плащат от данъчните приходи; инфлацията е просто вид данъчно обрагане, и то най-лошият вид.

         Като оставим за по-нататък мрежата от заблуди, основани на хроничната държавна задлъжнялост и инфлация, тук ще приемем за дадено, че всеки похарчен от държавата долар отговаря на един долар, взет от сегашните или бъдещите данъчни постъпления. След като веднъж погледнем на нещата по този начин, предполагаемите чудеса на държавното финансиране се представят в друга светлина...


V глава
Данъците пречат на производството


         Има още един фактор, поради който създаденото чрез държавно финансиране богатство не може да уравновеси напълно богатството, унищожено от въведените с цел да осигурят това финансиране данъци. Това не е, както го описват, просто вадене на пари от десния джоб на народа и прехвърляне в левия му джоб. Привържениците на държавното финансиране ни казват например, че ако националният доход е 1500 милиарда долара, то федерални данъци на стойност 360 милиарда долара годишно означават прехвърляне на само 24 на сто от националния доход от частния към обществения сектор. Това се говори, все едно страната е единица от обединени ресурси, подобна на голямо търговско дружество, и става дума за обикновено счетоводно прехвърляне на средства. Застъпниците на държавното финансиране забравят, че вземат парите от А, за да ги дадат на Б. Или по-скоро го знаят много добре; но докато се разпростират върху ползата от този процес за Б и всички чудесни неща, с които той ще се сдобие и които не би имал, ако парите не бяха прехвърлени към него, те забравят последиците от това прехвърляне за А. Б се вижда; А бива забравен.

         В съвременния свят процентът на подоходния данък никога не е еднакъв за всички. Голямото бреме на подоходния данък се стоварва върху малък процент от дохода на нацията; и този данък трябва да бъде допълван с други видове данъци. Въпросните данъци неизбежно повлияват действията и подбудите на тези, от които се вземат. Когато едно търговско дружество губи 100 цента от всеки загубен долар, а му разрешават да задържи само 52 цента от всеки спечелен долар, и когато то не може да уравновеси загубите и печалбите през различните години, неговото поведение се променя. То не разширява своите операции или разширява само тези, при които рискът е минимален. Хората, които осъзнават това положение, се въздържат да започват нова стопанска дейност...


URL http://www.mayamarkov.com/economics/hazlitt/chapter_01_05.htm
Обратно към съдържанието
Към следващите глави